ПУЕРТО БАНУС НА КОСТА ДЕЛ СОЛ


Испания безспорно е интересна дестинация, спечелила вниманието на над 60 млн. туристи годишно. Но през зимните месеци най-атрактивната й част – южната – известна като Costa del Sol (Слънчев бряг) действа наистина като магнит.Costa del Sol е рай за местния и международния туризъм. Светло синъото небе се прелива в тюркоазено кристалното чисто море, красиви бели плажове се редуват с оранжеви портокалови гори . Тук през зимните месеци температурите са „за по къс ръкав”, а през февруари дори в морето се къпеха смелчаци (водата е доста студена). Крайбрежната ивица в тази част на полуострова – между Гибралтар и Алмериа е толкова гъсто застроена с хотели, апартаменти, ресторанти, атракции, че табелите с имената на курортите често са поставени между два хотела.
Има , разбира се, високоскоростен път, но си заслужава поне в едната посока да изберете крайбрежния булевард – невероятно красиво е. Местността е хълмиста, а високите Андалуски планини (най-висок връх – 3478 м.) се издигат внушително недалеч от брега. Склоновете им са „превзети” от строителни машини, а огромни пана призовават да си купиш апартамент точно тук и точно сега и , ако им вярваме, почти ... без пари. Позната картина от българския пазар на имоти. Само дето цените тук са 4 пъти по-високи.
В Costa del Sol апартаменти имат много европейски знаменитости, а мълвата носи и имена от Холивудските супер продукции и от английските мафиотски кръгове.
Пуерто Банус е курорт, известен като Пристанището на Марбея със супер луксозни и скъпи яхти, ексклузивни ресторанти и баровски апартаменти. Изискани дами на достолепна възраст разхождат привечер минипуделчета на златни верижки, а млади госпожици с неустановен произход безпогрешно се ориентират в джоба на кой мачо има златни кредитни карти. Това е едно от най-известните и скъпарски места в региона. Тук международният хай лайф разхожда бижутата си, а артистичният каймак на Европа търси нови емоции. По крайбрежната ще видите персони от червения килим с напудрени лица в тоалети на Кавали и Фере, похапващи омари по 100 евро порцията. Много престижно е да си на маса в някои от изисканите ресторанти на самия бряг – на метри от вас дефилират бавно- бавно кабрио или ретро автомобили, чиято цена започва от четвърт милион. Евро!
Непрекъснато имате реалното усещане, че ще се озовете лице в лице с Брад Пит или Мадона или пък на съседната маса до вас ще се настани Мел Гибсън . Ферарита Тестароса ръмжат на метри от масите, на които

- 2 -

платинено руси анорексични мадами смучат странни на цвят питиета с кристални сламки.
Долавя се и доста често българска реч, което изобщо не трябва да ви учудва, защото в тази част на Испания и по това време работят или се забавляват хиляди нашенци.
Ако тръгнете от Пуерто Банус на север, много скоро пътят навлиза в склоновете на планината. Само след 10-тина минути ще се озовете в едно от най-пленителните кътчета на Андалусия – Михас (Mijas). В този район има доста такива малки, симпатични и кокетни градчета и селца , но Михас определено се отличава с приказната си природа и с уникалното си разположение, със снежно белите си къщи и с уюта си. Михас е пълната противоположност на Пуерто Банус, а разстоянието между тях е само
20 км. Тук и туристите са друга „порода”.
Всяко ъгълче на това очарователно място е обляно в слънчева светлина. По тесните калдъръмени улички се движат шарени каручки, натруфени с цветни впрягове, пискюли и звънчета, теглени от симпатични магаренца. Можете да ги наемете като такси - „бурос такси”- и да разгледате всички забележителности. Трудно е да се опише красотата и магнетизма на Михас. Когато се изкачвате (с автомобил) по стръмните склонове на планината, пътят ще ви напомни много на този, водещ към село Лещен в Родопите. Когато пред очите ви се открие панорамата на Михас, ще се сетите за Велико Търново. Като започнете разходката си из градчето и очите ви се напълнят с красивите шарки на керамичните чинии и стомни , няма начин да не ви навее асоциации с Етъра, а когато пред очите ви се открият склоновете на планината с блесналите от светлината снежно бели къщи, ще си помислите за миг, че сте в Гърция. Като капак на всичко, ще ви порази уханието, носещо се около вас – от иглолистните гори наоколо. Ще се спуснете приятно зашеметени надолу към центъра и ще ви бъде много, ама много трудно да изберете ресторантче, в което да похапнете вкусна скара – всички са толкова кокетни и уютни. Не пропускайте да си поръчате саморейко, гаспачело, или някоя от вкусните супи марионес, качоренас, или изключителната чеснова супа, която ще задоволи и най-взискателния вкус. Вината също си заслужават, Испания е на трето място в Европа по винопроизводство.
Обслужването е добро и доста се различава от това в Пуерто Банус, където персоналът по ресторантите е свикнал на големи бакшиши и безпогрешно разпознава кой какъв е и колко ще остави. Цените също са доста различни...
Съвсем основателно местните жители (около 35 000 души население) се гордеят с автентичността и индивидуалността си. Отлично доказателство за това са интересните музеи и забележителности на Михас. Градският
- 3 -

музей е събрал керамични съдове, плетени столове, грънци, фермерски сечива, хомоти за магарета – експонати пред които хай-персоните от Пуерто Банус ще стоят с празен поглед...
И тук си имат, разбира се, Арена за борба с бикове, но с уникална форма – правоъгълна, вместо кръгла. Стените й са богато декорирани.
Музеят на миниатюрата трябва да посетите непремено. Ще видите уникални експонати – цветна картина върху главичка на карфица, текст от Библията върхо оризово зърно...
Не си тръгвайте от това красиво градче, преди да сте опитали хорнацос и буниелос – типичните местни сладкиши, на които не може да се устои.



2007 год. Искра Койнова

А С У А Н



На около 890 км южно от египетската столица Кайро, на десния бряг на река Нил е разположен един от най-интересните и колоритни египетски градове – Асуан. Пътят със самолет до там е около час и половина.
В миналото, в продължение на дълги години, Асуан е бил важен търговски център с голямо икономическо значение. Древните египтяни го наричали Суан. В околностите му се добивал известният розов гранит- сиенит-който широко е бил употребяван в египетската религиозна архитектура, в построяването на храмове и извайването на обелиски. Градът е бил също важен център в контрола на речния трафик и на пустинните кервани.
Днес този красив египетски град (с около300 000 жители ) е първокласен зимен курорт. Климатът тук е мек, температурата през зимните месеци е 28-30”С и именно тогава градът истински оживява.
По река Нил, между Луксор и Асуан, плават няколкостотин круизни кораба и това е най-предпочитаната туристическа дестинация в региона, която се е превърнала в истинска атракция. Красивите бели кораби са с по няколко палуби, с басеини и джакузита, на тях има луксозни ресторанти, дискотеки, барове. Круизите продължават между 3 и 14-15 дни. Египтяните са добри аниматори, умеят да организират тематични вечери ,а туристите умират да се забвляват с танците на дервишите, с красивите бели-денс танцьорки. Европейци и американци пеят и танцуват заедно с изпълнителите на фолклорни танци. В развлекателните програми на круизите задължително присъства „галабия парти” – това е и най-очакваната вечер от продавачите в магазина на кораба –туристите изкупуват всички дрехи, чехли, шалове, кърпи, за да се облекат подобаващо за вечерта.
Асуан е слънчев град, с подчертано африканска атмосфера. Тук и хората са по-различни от тези в Кайро например – по-високи са и с доста по-тъмен цвят на кожата. Определено са по-усмихнати и любезни, не нахалстват в стремежа си да ти продадат стоката си – дискретно и ненатрапчиво ти предлагат да купиш, но ако не проявиш интерес, се отдръпват с усмивка.
За мен беше изключително интересно и приятно да се разхождам с часове из улиците на този прекрасен град. Получи се някаква магия между нас – аз го харесах, а и той ми отвърна със същото – симпатията беше взаимна. Няма да е пресилено, ако кажа, че не съм се чувствала по този начин в никой от останалите египетски градове, които посетих. Асуан ми хареса с колоритната си централна търговска улица, с новия и стария сук (пазар), с миризмите на обичаните от мен арабски подправки, с безбройните цветни кошове, пълни с екзотични треви, листа, сухи плодове, каркаде, къна, шафран, къри, мента, с висящите на гроздове гердани от шарени мъниста , разноцветни камъни и блестящ седеф. Стотиците фигурки, изящно изработени от абанос, слонова кост, слама и камък могат да изкушат всекиго. Пазарът в Асуан с неговата атмосфера и чар отстъпва може би единствено на този в Кайро. Вървя по огряната от
слънцето и учудващо чиста улица с магазини от двете страни и не мога да престана да снимам – всичко ми е много интересно – и облечените отгоре до долу в черно възрастни жени , закрепили огромни кошници върху главите си, и усмихнатите млади мъже, чиито очи закачливо ми намигат и чиито погледи усещам да ме следват в гръб, и малкото момиченце, което е клекнало зад кошничка с каркаде, която се надява да продаде до довечера.
Долавям приятния аромат на току що изпечен хляб – две момчета тикат огромна количка с топли питки, спират насред улицата и започват да ги подреждат направо на тротоара . Веднага се явяват купувачи и алъш-веришът започва. Устата ми се напълва с желание да захапя тънката ароматна питка, но здравият разум надделява – нямам имунитет към точно този начин на предлагане на стока...
Интересни са ми тинейджърите – ходят на групи от минимум 4-5 души, сами момче и момиче не могат да се видят. Облечени са модерно, ако може така да се нарекат дънките и памучните блузки със задължителния дълъг ръкав за момичетата, които на главите си имат и кърпи, непозволяващи да се види дори един кичур коса. Млади жени е изключено да срещна сами – или са в група, или са с мъжете си.
След старателно обхождане на цялата търговска улица няколко пъти, след поне 500 кадъра в апарата си и две торби с покупки в ръце, излизам на дългия няколко километра крайбрежен булевард. Тук е съвсем различно – величествени сгради, луксозни хотели, много свежа тропическа зеленина, красиви палми, почти няма магазини, завладяваща гледка към брега на Нил, където са акостирали множество круизни кораби, десетки ресторантчета и кафенета над самата вода. Отново вадя фотоапарата и запечатвам ценни мигове – широката усмивка на колоритен египтянин, които ме кани да наема лодка за разходка до отсрещния бряг – учудва ме факта, че тук няма нито един мост над река Нил. Малко момче иска да се снима с мен – съгласявам се, но се оказва, че той няма фотоапарат – просто иска да имаме обща снимка. Друг красавец ме омайва и не усещам как си купувам блуза от прочутия висококачествен египетски памук. След малко се разминавам с висок мъж, които ми отправя изгарящ поглед , а между нас остава пърхащият звук на снежно-бялата му дълга одежда и омайващият мирис на мускус от парфюма му.
Толкова съм въодушевена, настроението ми е приповдигнато, получила съм комплименти и мъжки погледи за месеци напред. Е как да не ти се прииска едно хубаво питие! Да, обаче, тук алкохол не се сервира, но мога да си купя от ехееей онзи магазин през две преки, ме „светва” поредният чаровник. Магазинът се оказва нещо като склад , в който достъп имат само чужденци. Купувам си малка бутилка уиски, след което ми поискват паспорта и записват нещо. Оказва се, че чуждият гражданин може да си купи ограничено количество твърд алкохол през годината – примерно 3 литра и воденето на сметка в паспорта е начин да се следи броят на бутилките. Не, не съм за тук...
Въоръжена с ценното уиски, бързам към кораба, за да го споделя заедно с емоциите си с моите приятели.


Искра Койнова
Юни 2008

ЩАСТЛИВИ СМЕТКИ

Седя си в късния следобяд на чаша от любимото ми дълго кафе под чадър в едно прилично заведение близо до брега в курорта Св. Константин и Елена. Слънцето все още е на хоризонта, но двамата музиканти вече загряват, подрънквайки с инструментите. Заслушала съм се и си мисля как стана така, че в началото на юни по нашите морски курорти няма все още мечтаните тълпи туристи, защо сега тук са само по-бедните представители на германците, руснаците, скандинавците.
С женската си интуиция усещам поглед върху себе си. В заведението съм сама. Поглеждам леко вдясно и срещам очите на момче оттатък алеята в отсрещното барче. Пие нещо от висока чаша със сламка. Закачливо премята пластмасовата тръбичка между хубавите си устни и ме гледа настойчиво с приканващ и като че ли питащ поглед. Момчето е хубаво, дори много хубаво. Лошото е, че е на годините на сина ми. Не че имам нещо против, но ако се отнася за друга, не за мен. Извръщам поглед. Дали пък не си въобразявам. Забивам очи в кафето и се мъча да игнорирам „заплахата”. Нищо подобно. Пусто любопитство – след няколко минути решавам да проверя – поглеждам отново – пак същото. Че и по-лошо – момчето явно тълкува по своему моя интерес, става и идва до мен. Дори не ме пита – дръпва стола и сяда.
Лошото в случая е, че никога не съм си падала по по-млади мъже. Пък и в момента са ме налегнали съвсем други мисли. Журналистът в мен обаче не може да изтърве такъв момент. Прескачам следващите 15 минути, в които с Калин (нека го нарека така, макар че името , с което ми се представи, едва ли е истинското) стигаме до споразумението да ми разкаже за себе си. Той обаче не пропуска да уточни, че прави това, само защото не му се очертават ангажименти в следващите 15-20 минути. Иска да го почерпя с един двоен фреш. Напитките са на масата и Калин започва..
Студент съм първа година във Варна. Живея на квартира, с още двама. Плащам по 100 лв. на месец. Родителите ми са обикновени хора, живеят в едно малко градче близо до Стара Загора. След като завърших гимназия и изкарах военна служба, се хванах на работа в Стара Загора. Работих няколко години, живях направо мизерно, за да събера малко пари. Дори и гадже си нямах, макар че мацките много си падаха по мен Аз съм класика в жанра – сини очи, черна коса, бяла кожа, висок съм 1,83 . Ама как да си хвана гадже , като за това трябват пари – дискотеки, кафенета, подаръци. Да не говорим, че аз и кола нямах. И все оше нямам. От работа – в квартирата, това беше. От скука почнах да се занимава със спорт, не че толкова го обичам. И добре, че стана така, че оформих един добър релеф.
- 2 –

По принцип не пия и не пуша. Абе направо четири години ега ти живота. Накрая вече не издържах и трябваше да направя нещо. Случайно срещнах двама мои приятели , които следваха във Варна- последна година. Те ми отвориха очите. Така се запалих, че още същата година се подготвих и взеха, че ме приеха. Не знам как стана, то и на изпитите имах ниски оценки, ама влязох. Имах спестени пари, нашите ми помогнаха... С момичетата обаче не вървеше – мацки за по ден-два, нищо сериозно. Просто не попадах на точния човек може би.
Около Нова година се хванах ей така в барчето на един хотел да помагам за някакави жълти стотинки, ама все е нещо. По празниците маса народ се изсипа в хотела. Една вечер ми се случи най-невероятната случка. Получих запечатан хотелски плик от рецепцията, в който имаше магнитна карта(ключ) и номер на стая. Странното беше, че на плика беше написано името ми. Доста се почудих, какво ли не ми мина през ума, включително и някакви гей мисли ми се завъртяха. Не вървеше да питам на рецепцията кой е в тази стая, нямаше да ми кажат. Реших да рискувам. Тъкмо пъхнах картата в процепа и вратата се отвори, явно ме чакаха. Влязох в дискретно осветеното предверие, носеше се ухание на ароматна свещ или на парфюм, не зная точно. Вратата се затвори и аз едва не припаднах. До мен стоеше жена, която сигурно беше на 50 години! Ужас! Вярно, че изглеждаше много добре, но аз не очаквах точно това... Не знаех какво да правя, целият бях в пот, чак костата ми се намокри. Жената ми каза така:” Виждам, че си изненадан, можеш да си тръгнеш веднага. Но ако останеш, независимо какво ще се случи, ще получиш 150 лева. Искам веднага да решиш”. Все още бяхме до вратата и аз можех да си тръгна. Но тези пари бяха наемът ми за месец и половина. А и любопитството ми се събуди, бях се поуспокоил.”О.К., оставам”, казах и жената ме покани вътре. На масичката имаше бутилка шампанско и две чаши. Като разбра, че не пия, тя ме попита дали бих искал да влезем заедно във ваната, но ме предупреди, че в банята ще горят само две свещи на пода. Ваната се оказа пълна с ароматна пяна. Влязох, след малко дойде и тя. Както вече ти казах, аз нямах много богат опит с жените, но това, което тази жена направи с мен , направо не е истина. По едно време дори ми мина мисълта дали тя няма да ми поиска пари, да не би нещо да не съм разбрал. Прехвърлихме се на сплнята. В интерес на истината тялото й бе добре поддържано, само дето корема и ръцете й баха по-отпуснати. Но явно тя имаше добро самочувствие , което на мен ми хареса. Истината е, че никога не бях правил такъв секс. Мълчахме през цялото време, нямаше излишни приказки. Не знам колко продълкжи. След като се върна от банята, тя ми каза да се облека и да я оставя. Благодари ми любезно и каза, че парите са в джоба на панталона ми. Псоле видях, че там имаше 200 лева. На другия ден тя си беше
- 3 –

заминала, разбрах от камериерката. Така... Дотук добре, но само като си помислих по какъв начин изкарах тези пари, за които в Стара Загора работех цял месец, почнах без да искам да си правя едни сметки, направо ти казвам едни щастливи сметки. Все за това мислех в следващите дни и нощи. Няма да ти обяснявам как се опитвах да свалям няколко пъти различни жени, но все не ставаше – или отклоняваха поглед, или след малко на масата идваше мъжът й. Разбира се, както и очаквах, една вечер се получи. След това – още два пъти, но със значително по-млади жени. Две от тях приеха като абсолютен майтап споменатата от мен сума. Явно с по-млади не се получаваше, те считаха , че едва ли не аз трябва да им плащам. Празниците отминаха и аз пак си седях вечер в квартирата. През май обаче, един съботен следобяд, излизам от киното и една жена ме пита кой е най-добрият ресторант наблизо. Току що дошла за уикенда, настанила се в хотела и иска иска да хапне нещо. Не познавала града, поиска да я заведа до там. Покани ме на масата, приех. И тя беше около 50-те, с дълга руса коса и с много дълги пръсти на ръцете. Уговорихме се за цената още в ресторанта. Прие моята. Този път беше по-различно, малко се затрудних, но и тя не беше взискателна.
Та така, от десетина дни съм или на Златните, или тук, почти всяка вечер. Има много германки и рускини, които са сами, дори имам чувството, че са дошли само заради секса и за приключението. А и те са по-добрият вариант от българките, защото не оспорват цената и като че ли се чувствам по-освободен. И да не се получи , не ми пука особено. А и повечето не са претенциозни, някои са доволни само на масаж, или да ме гледат, да ме докосват. И теб те взех за самотна чужденка, извинявай. То сега тук почти няма българи.
Не знам мама и татко , ако разберат, как биха реагирали. Да ти призная, не мога да кажа, че съм във възторг от себе си или че се гордея с това, което правя. Но от друга страна това са пари. А и като има жени, които искат да плащат. Аз насила никого не карам, не е ли така? Нито крада. А и това е до време. Не, не , с мъж не бих го направил за никакви пари.
Искам много да отида на екскурзия в чужбина. Както ти казах аз живея скромно, нямам сериозна приятелка, нямам кола, от България не съм излизал. Парите си ги събирам и ще отида на някакво далечно пътуване. Сигурно ще стане, цялото лято е пред мен.

К И Т А Й 1.


От години пътувам много по света. Всеки път си казвам, че вече всичко съм видяла и няма какво да ме изненада повече. Но, признавам си, последното ми пътуване до Китай събуди отново позадрямалия ми изследователски дух. Не знам как така се случи, че досега все не успявах да включа тази велика старана в плановете си. В Сингапур, Малайзия, Таиланд, Япония, Тайван съм била неведнъж. Споменавам това, за да стане ясно, че съвсем не ми е чужд региона, както и самите азиатци. Аз и така тръгнах за Китай – какво толкова, знаем ги жълтите с дръпнати очи. Просто поредната спирка на 10 часа полет, колкото да не ми стои дупка на картата, на която слагам червен щрих върху посетените страни..
Приключението ми в огромен Китай(1 млрд.и 300 хил.) започна от Хонг Конг( 4 млн), мина през Гуанджоу (10 млн), Гуилин (600 000), Сиан (7 млн), Пекин (13 млн) и завърши в Шанхай (16 млн). Малките градчета по пътя, с половинмилионно население, не ги броя. Пътувах с влак, с вътрешни полети, с автобус, с корабче, с лодка.
Природата в тази страна е изключително красива. Но и хората тук полагат много големи грижи, за да я поддържат и да я опазят. Навсякъде в градовете градините и парковете са като съвършено нарисувани картини – зеленина и цветя не са просто ей така поставени. Всичко е оформено с идея и мисъл, изразява нещо и най-важното – поддържа се в идеален вид. Напразно гледах да уловя някъде несъвършенство, увехнало листо или стъпкано цвете. Няма. Въпреки жегата (края на май), всичко е свежо, чисто, подстригано, подравнено и грижливо подредено. Няма централна улица без градини и по средата, и от двете страни. Булевардите блестят от чистота, няма дупки по асфалта, няма прах и боклуци, маркировката е идеална.
Обаче свиеш ли в периферията, предимно в по-малките градчета, виждаш съвсем друга картина – мръсни, често неасфалтирани улици, боклуци, остатъци от гнили плодове.
Китайците са странни за нас хора. Не очаквайте да разберете по лицата и жестовете им какво мислят и чувстват. Абсолютно непонятен е и фактът, че в тази страна, отворена за туризъм и посещавана от десетки милиони туристи годишно, говорещите английски буквално се броят на пръсти. Дори в 4 и 5 звездните хотели не можеш да се разбереш с всеки. Абсолютен риск е да влезеш в ресторант на улицата, дори да е много добър на вид. Няма начин да разберат какво искаш да ядеш. Менюто, естествено е на китайски, снимки на блюдата няма. А дали ще говориш на английски, на български или на иврит- все тая. Китаецът те гледа в очите и мълчи абсолютно неадекватно. Най-странното е, че те не правят никакъв, ама

- 2

никакъв опит да ти помогнат да се справиш, да ти съдействат, или поне да се помъчат да те разберат. Ей така си умираш от глад и имам
чувството, че на тях изобщо не им пука. Повярвяйте ми, за 16 дни имах възможност неведнъж да се убедя в това. Как се справях ли?
По два начина - хващах за ръка сервитъора и тръгвахме по масите – ако нещо ми хареса- посочвам го, или просто сменях ресторанта. Обаче дори и да покажеш, пак не е гаранция, че точно това ще ти донесат. Веднъж в един ресторант посочих на съседна маса риба, приготвена с доматен сос, направо си забодох пръста в чинията, за да не стане грешка. Е, познайте какво ми донесоха – свинско със зеленчуци и фъстъци. Всякакъв опит за обяснение в такава ситуация среща един празен поглед на едно застинало като маска лице, без капка желание да ти влезе в положението. Или може би на нас така ни изглежда, не знам.
Обичам да се храня в типични местни ресторанти, да опитам автентична храна, да се потопя в реалния живот, да се докосна до обикновените хора. Това ми дава най-добрата представа за страната, за живота, за нравите и отношенията. Лесно е да ядеш в хотела и да се движиш с такси, но не за това аз пътувам по света.
Така и не можах да си обясня от какъв зор умират да ти дадат неверна информация. Питам в хотела къде мога да вечерям в типичен местен ресторант. Казват ми:”О, вече всичко е затворено, нищо не работи.” Хм, все пак часът е 21,30, излизам , а наоколо всичко работи, та се къса. После го питам защо ме е излъгал, а той ме гледа и ... нищо, просто ме гледа и мълчи. То и какво ли да каже - все едно , не се разбираме. В Гуангжоу в хотела искам да си купя карта на града, отговарят ми категорично, че няма карти, обясняват ми да изляза навън и да си купя . След малко на другия край на рецепцията гледам- карти колкото искаш . Питам далече ли е еди кой си шопинг мол. О, не, казват, на 10 минути пеша.Вървях точно два часа бърз ход. А с такси навръщане пътувах 20 минути.
В един ресторант криво ляво успях да си поръчам ядене. Просто нарисувах скарида, знак за умножение и цифрата 10. Нищо не схващат, седим и се гледаме. Нарисувах 10 скариди. Донесоха ми ги, обаче много дребни, а видях на влизане на една маса по- едри . Поисках по-голям лист и нарисувах големи скариди. Сетихте ли се какво стана? Да, донесоха ми такива. От този ден си ходех с бележника. Обаче мога ли всичко да рисувам?
Китайците пият топла вода, била много полезна за стомаха и храносмилането, а и за кожата .Поръчвам си аз вода сутринта на закуска, носят ми гореща , не мога да хвана чашата. Викам сервитъора, успявам да

- 3 -

обясня, че искам студена вода – цял етюд изиграх. Какво разбра, не знам, но ми донесе лед и ми го изсипа в горещата вода. Какво да го правиш?
Като цяло китайската кухня е много вкусна. Нищо не се яде сурово (може би само стридите, но и тях ги пекат с много чесън на грил). Зеленчуците са на пара. На петия ден умирах за шопска салата. Интересна е ексклузивната китайска кухня. Ястията нямат нищо общо с масовите. Много българи пътуват до Китай и правят грешка, ако не опитат изисканите китайски блюда. Те се сервират в скъпите ресторанти на 5-звездните хотели. Цените са високи, но си струва.
На другия полюс са ястия, които ние някак не можем да възприемем. В някои ресторанти се сервира печено куче, кучешко на скара, пържена змия, варена костенурка. Това го видях с очите си, докато твърденията за мишки, хлебарки, бръмбари и гъсеници на шиш не успях да проверя.. Тук ядат също долната част на краката на пилето(пръстите) и главите на пилето и на рибата. Смятат, че така стават по-умни. Един китаец ми каза:”Ние ядем всичко, което има четири крака, без масата и всичко, което лети, без самолета.”
Китайската бира Tsingtao не е от най-добрите, но ако е много студена, става. От твърдия алкохол на почит са коняците. Има коняци по 500 лв. за 50 грама. Разбира се най-предпочитаната напитка е чаят, има стотици видове, продават се в специални магазини, със съответните бисквитки и бонбонки към тях. Хубавите чайове са много скъпи.
Много се смях, когато за първи път влязох в голям 6-етажен магазин в Пекин- световни марки дрехи, обувки, лукс, цените високи. Продавачките нямат и понятие от друг език . Дори yes и nо не разбират. Обаче на всеки щанд има по един един куп листа с написани изрази , нещо като разговорник. Поисках по-голям размер от един модел блуза. Ама как да им обясня? Нищо не схващат. Дават ми листата и аз трябва да намеря своя въпрос на английски, срещу който е преводът на китайски. Те обаче веднага ми сочат 5 реда по-долу:”Сори, нямаме по-голям номер”. Малко малоумно ми се стори всичко това, но , както се казва, пак е нещо.
На друг щанд, пак след подобен „глухоням „ разговор, успях да намеря моя размер. Отивам на касата да платя, момичето вади листата и забива пръст най- горе:”За това, че ще платите с кредитна карта, дължите такса от 1 юан”. Какво ще прави тази страна след две години по време на лятната оилимпиада, аз не знам. Как ще се оправи с комуникацията?
Колко нерви изхабих първите дни в Китай, поради това, че не можем да се разберем, не е за вярване. В един момент реших да приема всичко като авантюра и това е може би най-правилният начин . Превърнах недостатъка в предимство и до края се забавлявах, много се смях и ми беше весело и хубаво. Защото тази страна наистина си струва да се види.
- 4 -


Оцеляването по китайските улици е въпрос на късмет. Пресичането става на прибежки, между коли, автобуси, мотопеди и велосипеди. Не знам колко МПС-та има в Китай, но във всеки по-голям град има по няколко милиона колелета. Дори да си на зебра и да си на зелен светофар, се
Чувстваш едва ли не виновен, че изобщо си излязъл, а животът ти буквално виси на косъм. Гневни шофъори надуват клаксони, светят неистово с фарове и с бясна скорост те заобикалят с цялото си нахалство, така, както си на пешеходната пътека, а на всичкото отгоре и светофарът е зелен. Мислех, че това го има само в Египет, но тук е още по-страшно.
След като разказах всичко това на една приятелка, тя ме попита- е, и защо каза, че си възхитена от Китай, като дотук само се оплакваш?
Да, аз наистина съм възхитена от Китай. Това, което разказах, са забавните детайли, които трябва да се усетят и в различна степен ги има навсякъде. Те дават чара и вкуса на едно пътуване и аз се радвам, че се сблъсках с тях. Точно заради това ги разказвам. Защото историята всеки може да я прочете в справочниците, но емоциите можеш само да ги изживееш, тях не ги пише никаде.
Китай наистина е невероятна страна. Мащабите на строителство и темповете на развитие (в градовете, които посетих) са големи, особено в Пекин и Шанхай. Промишлеността се развива с бесни темпове. Всички знаем, че в Китай се произвежда голяма част от продукцията на световните гиганти във всяка област. Хората са много трудолюбиви и се отнасят с уважение и с отговорност към всеки детайл.
За мен беше приятна изненада облика на градовете. Смело мога да кажа, че ако в Шанхай например залича всички надписи на китайски по улиците и ви кажа, че се намирате в Америка, няма да се усъмните нито за миг. В Шанхай централните търговски улици са като в Париж – море от светещи реклами, луксозни хотели , магазини и заведения,
За историческите забележителности на тази древна страна и за начина , по който са съхранени и поддържани, трябва да се говори с огромно уважение. Наследството и ценностите от древността са толкова много, че месеци не биха стигнали да се види всичко.

ИСКРА КОЙНОВА

БРАТИСЛАВА


В последните дни на отиващото си лято слънцето щедро отпраща топли милувки към Братислава и огрява красивите сгради в Стария град. Все още има туристи, които в средата на деня пълнят огрените от светлина многобройни ресторантчета и кафенета по калдъръмените улички.
Винаги ме е удивлявало това особено настроение, което цари през лятото в Стария град на Словашката столица. Не е само мое усещането, много хора са го казвали. Тук животът като че ли е на бавни обороти. Хората сякаш се движат по-бавно, по-лениво, някак по-спокойно е всичко, по-тихо. Няма напрежение, нервност, времето е предостатъчно за всичко. Тишината е като в двор на санаториум. Странно е за столица, нали? Може би това се дължи на факта, че движението на автомобили в стария град е забранено, всички улици са пешеходна зона. Или пък защото градът няма и половин милион жители.
Под шарените тенти и чадъри могат да се опитат всякякви специалитети от европейската кухня, но туристите определено предпочитат местните вкусни блюда – типичните словашки полиевки (супи), кнедли, халушки с пръжки, гулаш ( и те твърдят, че е тяхно изобретение), слимаки(охлюви) с масло и чесън... Разбира се, всичко това полято с хубавите словашки бири – Zlaty, Bazant,Topvar, Corgon, Stein и още десетки видове. Тук лоша бира няма.
Хората са сърдечни, усмихнати, услужливи, с добро чувство за хумор.
От юли до края на септември , от 31 години насам, тук се провежда традиционният Международен летен фестивал . Жителите и гостите на Братислава имаха възможност през това лято да видят артисти от 19 страни, които представиха своето изкуство в 190 изяви, разпределени в 23 цикъла. Специално за целта в Стария град бяха изградени 16 сцени. Популярни са Шекспировите тържества, фламенко- вечерите, Келтският театър. Различните концерти – орган, китара, песни, танци, джаз,модните дефилета, аматъорските и професионални театрални трупи, концертите на Стинг, Депеш Мод, Масив Атак събираха хиляди фенове по площадите и в залите.
Освен привличането на повече повече туристи, целта е да се откриват и нови таланти и да се предлагат нетрадиционни преживявания, свързани с културния живот. Словаците отдават много голямо значение на културно- историческия потенциал. Най-голямата забележителност на Братислава е построеният преди 10 века Братиславски замък, реконструиран изцяло след жесток пожар. Тук е разположен

- 2 -
историческият музей с постоянна експозиция. Тук е и резиденцията на правителството.
Катедралата Св. Мартин, в готически стил е най-големият храм в града, където са били коронясвани австро-унгарските крале. А в Двореца на Архиепископа, строен през 1781 г., където се подписват всички документи от европейско значение, всяка неделя (в параклиса на Св. Ладислав) има православна служба от българско духовно лице. Тук се съхранява и едно от най-ценните световни съкровища – много добре запазени английски гоблени от 17 век.
Братислава е интересен със своите площади и забележителни в архитектурно отношение сгради . Откроява се сградата на Нащионалния театър, построен преди 120 години, дворецът Мирбах (1770 г. ), където сега е експозицията на бароковото изкуство. Редута е изключително красива сграда, дело на унгарски архитект от миналия век, в който в момента е словашката филхармония.
Словакия е член на ЕС от май 2004 година. Местните хора твърдят, че сега се чувстват и живеят по-добре. Въпреки, че разликата между столицата и по-малките градове, особено в източната част от страната, е осезателна. „Чуждите големи компании , за съжаление, постепено избутват местните малки фирми”, казва Ерика Хорватова, която има частна фирма с 10 души персонал. Тя счита, че конкуренцията е жестока и дори прогнозира, че едва ли тя самата би издържала още година-две. Особено тежко е ,според нея, положението в селското стопанство. „Големите вериги супермаркети просто унищожават дребния производител”, ми казва Ерика и защо ли изобщо не ме учудва?.. А цените в магазините си ги бива, въпреки че в Братислава си нямат нашата Витошка.
Питам Ерика защо по улиците не виждам стълпотворение от луксозни коли, да не би да няма богати, добре облечени бизнесмени?
„Има, казва тя, ела да ти покажа”.
Пътуваме около 10 минути с кола в западна посока. Ламач – от тук започват Малките Карпати. Бившето селце вече е част от Братислава, с 20 000 жители. Предимно къщи с дворове, има няколко блока - Ламач е „общежитието” на столицата. Всички работят в града, вечер се прибират да спят и пак отначало, Точно тук се намира „Стрме вршки” – кварталът на богатите. „Наричаме го Бевърли Хилс”, усмихва се Ерика. Къщите са големи, луксозни, строени са в последните 10 години, след отделянето на Словакия през 1993 г. Приготвям камерата, но се оказва, че нищо не мога да заснема – зидовете са плътни и високи – виждат се само покриви. Кв.м. земя тук струва около 130 евро. Средна по големина къща не може да се купи за по-малко от четвърт милион.


- 3 -
Навръщане минаваме през друго интересно място – Девин. Сега квартал на Братислава, преди 1989 г. тук се е влизало само срещу специално разрешително. Затова и всичко е много добре запазено – изключителна
природа, богата зеленина, гъста вековна растителност, ценни видове растения. Къщите са ниски, не повече от два етажа.
Девин се намира на брега на Дунав, отсреща е Австрия, а държавната граница минава по средата на реката. До 1989 г. брегът е бил опасан от висока телена ограда. Много хора са намерили смъртта си тук при опит за
бягство. Опитвали са всякак – с лодки, с плуване, дори с делтапланери. Сега тук има много кръстове, паметници...
Девин е любимо място за отдих и развлечения. Деца с летни кънки и скейтове, млади майки с бебешки колички, влюбени тийнейджъри, семейства с велосипеди се радват на природната хармония и спокойствието на крайбрежните алеи. Да им завиди човек...


Искра Койнова

К И Т А Й 2

В големия плетен кош гъмжи от змии- тънки, по-дебели, не мога да преценя колко са дълги, защото са се сплели една в друга. Но все едно – изглеждат потресаващо. На всичкото отгоре миришат ужасно. И това – в предверието на нелош ресторант в 10-милионния китайски град Гуанджоу. Тръпки ме побиват. Веднъж в Сингапур, докато се усетя, ми метнаха една огромна , поне 3 метра , змия на врата, за да ме снимат, съответно срещу 10 долара. Само дето не припаднах тогава, дори не успях да извикам, толкова се уплаших.
А сега тук трябва да ям змия. Не че някой ме насилва за това, сама съм си решила. От пет дни съм в Китай и съм го премислила. Обичам екстремните изживявания, адреналинът ме кара да се чувствам на върха. Летях с балон над горите в Южна Каролина, потопих се с подводница в Карибско море, участвах в истинско сафари в Южна Африка, правих трекинг с ламата Джъстин из планините в щата Върмонт, държах в прегръдките си крокодил и лъвче в Африка, два пъти слагах буквално на карта живота си, летейки със стар боен самолет от войната над Плевен, пилотирах (е, държах щурвала) на Ту 154, дори пуснах колесника преди кацане в Коломбо, ядох жива риба в Япония, а за ужас на близките ми опитах и рибата фуго, която, ако не е почистена по специален начин, е смъртоносно отровна. Слаломирах с 8-местен самолет като играчка между скалите на големия канъон до Лас Вегас и какво ли още не... Е, какво, на Китай ли да се дам?
Докато ми минават през главата тези мисли, усещам, че китаецът губи търпение. Трябва да му кажа колко да е дълга змията, която искам да изям. Около метър, казвам спокойно и уверено. Все едно, че всеки ден си ям змии, но днес не съм особено гладна. Китаецът бърка с железни щипки в коша и безпогрешно вади една от кълбото – метър и двайсет. Докато се усетя, грабва една голяма ножица и – храс- отрязва главата. Усещам, че го гледам с изцъклен поглед, а наум си повтарям, че не трябва да повръщам точно сега и точно тук. Китаецът навежда змията надолу и в една чаша източва около 200 гр. розова течност – кръвта на змията. Подава ми я да я изпия, била страхотен афродизиак. Правя му знаци, че не искам, нека я изпие той. Широка усмивка на благодарност от негова страна. Обяснява ми, доколкото може ( тук рядко някой говори английски), че това ще му гарантира цяла седмица здрав секс. Хм, дали не се минах?
След 30-тина минути на масата пристига чиния с изпържената на кръгчета змия, а в средата хрупкаво препържена като чипс е нагъната змийската кожа. Слагам соев сос и люта паста и вдигам чашата с китайска

- 2 -
бира Цинтао. За първи път в живота си опитвам змия (не змийорка). Не е лошо, добро мезе за бира. Това, което ме изненада е, че змията има тънки като игли кости. След малко носят и печена костенурка и една
чиния черни дълги миди, ужасно вкусни. Поръчала съм си и стриди, които обожавам, но за мой ужас, ми ги носят печени с много счукан чесън отгоре. В менюто има и други странни, меко казано, ястия – например печено кученце и кучешка мешана скара. Но това го отлагам за друг път. Незнайно защо, когато поисках да снимам менюто с тези деликатеси и с цените, категорично ми забраниха. На другия ден за щастие попадам на симпатичен спретнат китаец, шеф на фирма, който говори английски. Представя се като Мак, но това е, както казват тук „моето английско име” Сигурно се казва Шъ, Чан, Шао или нещо такова. Та този Мак ми обясни, че допреди 10-15 години кучето често е присъствало на трапезата. Според него сега се яде по-рядко, но се намира все още в магазините и в някои ресторанти. Приготвят го силно люто, поради което е предпочитано за ядене в по-студените месеци.
Два дни преди тази „змийска” вечеря пристигам от Хонг Конг в Гуанджоу с влак за около 3 часа. Влакът е приличен, на два етажа, сравнително чист. Стюардеси разнасят непрекъснато напитки, храна, ядки, на доста високи цени. Покрай пътя се редуват населени места с високи и дълги жилищни блокове в безлични цветове . Влажният въздух си казва думата – на много от тях мазилките висят на парцали. Същевремено градинките и алеите около тези блокове са идеално поддържани, с много цветя, зелени храсти, оформени прилежно, с оградки, бордюрчета. Времето е горещо и хората масово са с чадъри над главите. Това, което прави впечатление, са многото фабрики покрай пътя.
Навлизаме в голям град. От прозореца виждам високи сгради с лъскави фасади, хубави хотели и отново стотици малки фабрики, наредени една до друга като огърлица. Набива се на очи добрата пътна мрежа и изрядно подредените зелени площи. По-късно в Гуанджоу ще стана свидетел как къпят с маркучи короните на дърветата по централната улица.
Гуанджоу е най-големият град на провинция Кантон. Той е един от най-важните градове в Китай, административен и политически център, наред с Пекин и Шанхай. Населението му е 10 млн. Над 60 % от жителите са пришълци от всички краища на страната. Градът има дълга, над 2 500 годишна история. При разкопки са намерени сребърни предмети от Средния Изток – доказателство за мащабната търговия в онези времена. Гуанджао (както го произнасят китайците тук) е интересен , красив и много чист град. По широките, прави и много дълги булеварди се движат 1 млн. леки коли, 650 000 мотопеди, 2.5 млн. велосипеди, 120 000 таксита, 5 000 автобуса за градски транспорт. Всяко семейство има средно по един

- 3 -
мобилен телефон , а всяко второ има компютър. Това са данни от преди година и половина , по-нови не намерих.
През града минава голяма река. На двата бряга се извисяват високи сгради със стъклени фасади. Широки естакади по на 3-4 етажа се вият като макарони и придават футуристичен вид на града. Всичко, което виждам наоколо, е много модерно, красиво и чисто, хората са облечени добре. Мак ми обясни, че това е един от най-силно развитите райони в Китай. Окончателно се убедих в това, когато на следващия ден пристигнах на супер модерното и чисто летище на Гуанджоу за полета ми до Гуилин – следващата спирка от моето пътуване.
Гуилин е малко градче, само 600 000 жители. След 45-минутен полет от Гуанджоу кацаме в мрачно време. Вали ситен дъжд. Това, разбира се, не смущава хилядите велосипедисти. Всички са облечени в огромни разноцветни дъждобрани, които в предната си част са така издължени, че покриват кормилото на колелото и имат прозорче за фара. Много са смешни. Някои пък са закрепили огромни чадъри на специална стойка върху кормилото. Гуилин е типичен туристическо град, намира се на 400 км. от брега на Южнокитайско море. Тук е силно развито производството на текстил, части за машини, автобуси и разбира се ориз и захарна тръстика. Поради мекия си климат районът е известен и с големите добиви на плодове. Природата е изключително красива. Годишно градът се посещава от над 1 млн. чужди туристи и над 10 млн. местни. Гордеят се, че Клинтън е бил тук преди 8 години. Тук са идвали и Джими Картър, и Никсън, и президента Буш. Символът на града е Хълма на слонския хобот. Естествено, че трябва да го видя. Обясняват ми, че внушителната скала, надвесена над реката, висока 50 и дълга 100 метра, прилича досуш на слон, който пие вода. Как го видяха китайците този слон, не ми е ясно. Оттук го гледах, оттам го гледах...е, не става и не става на слон. Явно не ми достигна въображението. Естествено, не си признах, а се възхитих на хубавото животно.
За сметка на това, обаче, разходката с кораб по река Ли няма да забравя никога. Това беше едно от най-интересните ми преживявания и едно от най-красивите места от всички, над 60 държави, в които съм била. От двете страни на не особено широката река Ли (дълга 437 км.) се издигат чудати скални възвишения, покрити с растителност. Някои са остри, други – заоблени, ниски, високи, с полегати склонове, или като игли – гледката спира дъха с невероятната си красота. Реката се вие непрекъснато и след всеки завои пред очите ми изникват нови и нови, още по-красиви форми. Въздухът е влажен и над реката се носи лека мараня, която закрива върховете на скалите и придава ососбена мистичност на пейзажа. Красота отвсякъде! Пътуваме около 65 км. с бързо корабче и гледката не ми омръзва. Щракам с апарата и се наслаждавам на уникалността на този
- 4 -
природен феномен. Преди повече от 300 млн. години тук е било дъно на море. Зад скалите на места се виждат оризови ниви, зелени насаждения, голф игрище. За да не се нарушава гледката, в града е забранено строителство по-високо от 7-8 етажа.
Дребничка китайка ме изважда от съзерцанието, предлага ми да дегустирам оранжево на цвят вино, което се прави от цветовете на растението османтус, един от символите на Гуилин. Има вкус на портвайн – приятно, ароматно, леко сладни. Целта е да си купя. Купувам. След малко ми носят малка плоска бутилка оризова ракия. Наливат ми в чаша като напръстник. Изпивам една, втора. Ракията не е лоша, но тъкмо да попитам защо в такива миниатюрни чашки и тя така ме удря в главата, че скалите взеха да се разминават пред погледа ми. Грабвам бутилката – 62 градуса! Бива си я. Купувам. След малко ми носят албум със снимки и дузина картички. Купувам. После като слязохме на пристанището, гледам- всичко, което купих на корабчето , се предлага 8 пъти по-ефтино. Да ми е за урок! Затова пък на следващия пазар, на който спирам, се развихрям яко- те ми кажат цена, аз деля на 8 и съм твърда. Започва едно викане, едно ръкомахане, хвърчат калкулатори, дърпат ме, молят ме. Една дебела китайка (рядко явление) едва не ме събори на земята заради едно ветрило, което имах неблагоразумието да погледна и да попитам за цената. А двама китайци се сбиха заради мен – кой да ми продаде един часовник Сейко за 10 лева. Накрая трябваше да го купя, няма спасение. Сега имам златен Сейко. А тях така ги и оставих да се бият.
ИСКРА КОЙНОВА